“Не побеждаваме Жътваря като живеем по-дълго. Побеждаваме го като живеем добре.”
–Ранди Пауш (1960-2008), Последната лекция в Карнеги Меллон

“Не е малко времето, с което разполагаме, а много го губим”
–Луций Аней Сенека

“Времето е валутата на вашият живот. То е единствената валута, която имате и само вие може да определите как да я изразходвате. Внимавайте да не позволявате на други да я харчат вместо вас.”
–Карл Сандбърг

Тим Ферис пише, че често чете “За краткостта на живота”, когато се поддаде на социалният натиск да мисли за времето като за по-малоценно от доходът или когато се съгласи да помага на тези, които отправят неразумни молби, за да не се сърдят.

Реших да публикувам това писмо на Сенека в блога си, защото го намирам за отварящо очитe и не ми се иска българският превод да бъде изгубен от гугъл, текста е много по-лесен за четене от английския вариант и бих желал да се връщам към него отново.

За бърз преглед и сканиране на текста, може да четете само удебелените текстове, макар че прочитането на цялото писмо си заслужава. Надявам се и вие да го намерите за полезно.

Приятно четене.

За краткостта на живота – Луций Сенека

---

І.1. Повечето хора, Павлине, се оплакват от скъперничеството на природата: раждали сме се за съвсем кратък период от време и предоставените ни години протичали с такава скорост и с такава бързина, че е изключение на единични случаи животът напущал хората в самия разгар на житейските приготовления. И не само обикновените люде и невежествената тълпа са вдигали поплак срещу това всеобщо, както те смятат, нещастие; същото чувство е изтръгнало глас на негодувание дори от прочути мъже. То е причината най-великият сред лекарите да възкликне: “Животът е кратък, изкуството-дълговечно”.
2. То е причината Аристотел да отправи срещу природата обвинение, съвсем недостойно за един мъдрец: тя се е показала тъй снизходителна към животните, че ги е оставила да съществуват пет или десет човешки поколения, а за човека, който се ражда за хиляди велики дела, пределът е поставен много по-близко.
3. Не е малко времето, с което разполагаме, а много го губим. Животът е достатъчно дълъг, предлага ни широки възможности за изпълнение на най-велики замисли, но при условие че целия сме го организирали добре. Но ако го разпиляваме от разпуснатост и нехайство, ако не го харчим за нещо ценно, едва когато ни притисне неумолимата последна минута разбираме, че без да сме усетили как върви, той вече е отминал.
4. Тъй е: не е кратък животът, който получаваме, ние самите го съкращаваме, не бедняци сме, а прахосници на живот. Както най-големите царски съкровища хвръкват за един миг, ако попаднат в ръцете на лош стопанин, ала дори един неголям имот под грижите на добър пазач се увеличава със самото използуване, тъй и нашият живот предлага широки възможности за всеки, който добре го разпредели.

II.1. Защо се оплакваме от природата? Благосклонна е била тя, дълъг е животът, ако знаеш как да го използуваш. Но един е пленник на ненаситна алчност, друг – на усилно вдълбочаване в излишни работи, трети е подгизнал от вино, четвърти се е схванал от леност; един го тормози амбицията, която винаги зависи от чуждата преценка, а другиго главоломната му страст да търгува го гони по всички земи и всички морета с надежда за печалба; трети го мъчи желанието за военна кариера, живее във вечно напрежение, заплашвайки другите или боейки се за себе си. Някои се хабят в доброволно робство, ухажвайки неблагодарни големци.
2. Мнозина са заети с това да въздишат по чужди имоти или да недоволствуват от своите. А повечето хора не преследват някаква определена задача, но тяхната блуждаеща, неустановена и недоволна от себе си лекомисленост ги кара да се прехвърлят от едно решение към друго. Други пък не намират достойна цел, към която да се насочат, но заживяват в дрямка и прозевки и затова ни най-малко не се съмнявам, че са верни думите на най-великия поет, изречени сякаш от оракул: “Малка е частта от живота, през която живеем”
3. И действително целият останал период е не живот, а чисто и просто време. Пороците напират и заобикалят от вси страни хората и не им позволяват да се изправят и да вдигнат очи, за да открият истината, притискат ги все по-навътре и все по-здраво в блатото на сладострастието. Ни за миг не могат те да се върнат към същността си. А ако случайно се поуспокоят, то както откритото море се вълнува и след утихване на вятъра, тъй и те се люшкат и никога не намират покой от своите страсти.
4. Да не смяташ. че говоря само за ония, чиито беди са известни на всички? Виж другите, чието щастие кара мало и голямо да се стича около тях: благата им ги задушават. Малко ли са ония, за които богатството е бреме? Малко ли са ония, които със своята кръв подхранват красноречието си и ежедневните проявления на своите дарби? Малко ли са ония, мъртвобледите от непрестанни удоволствия? Малко ли са тия, на които мир свободен не оставят обкръжилите ги тълпи от клиенти? И накрая огледай ги всичките от горе до долу: този търси подкрепа в съда, оня му я предлага, трети е обвинен, четвърти го защитава, пети го съди; никой не държи да си е свой господар, всеки заради друг се разхищава. Позаинтересувай се за онзи, чиито имена хората знаят наизуст; ще видиш, че характерните им белези са следните: Х уважава У, У уважава Х, себе си – никой.
5. И затова пълно безумие е възмущението на някои хора: те се оплакват от надменността на някой си големец, когото искали да посетят, а той не намерил Бреме за тях. Човек, който никога не намира време за себе си, дръзва да се оплаква от горделивостта на друг! Но въпреки всичко този големец, ако ще и с надменно лице, все пак поне веднъж те е погледнал, който и да си ти, дал е ухо към твоите думи, приел те е до себе си; а ти сам не си си оказал ни веднъж честта било да се погледнеш, било да се чуеш. Затова престани да търсиш сметка на другите за подобни жестове на внимание, понеже когато си им ги натрапвал, ти не си имал желанието да бъдеш с някого, а не си могъл да останеш насаме със себе си.

III.1. Може би всички блестящи умове в човешката история ще постигнат съгласие по този въпрос, но никога няма да могат да се начудят на това човешко умопомрачение. Хората не позволяват никой да припари до техните имения, при най-незначителен спор за синори грабват камъни и оръжие, а позволяват другите да се месят в живота им – какво та! – дори сами въвеждат в него бъдещия му собственик. Няма да се намери човек, готов да раздаде парите си, но между колко много люде е разпределил всеки своя живот. Вкопчили са се в имота си, но стигне ли се до жертвуване на време, започват да прахосват най-разсипнически единственото нещо, за което не е срамно да се скъпим.
2. Иска ми се да спра някой възрастен човек и да му река: “Виждам, че си достигнал до крайните предели на човешкия живот, зад тебе са останали сто и повече години. Хайде сега, върни се назад и си направи житейската равносметка. Кажи колко време са ти отнели кредиторите, колко – любовниците, колко – управниците, колко – клиентите, колко – съпружеските скандали, колко – наказанията на робите, колко – посещенията на вежливост из града. Прибави и болестите, които сме си причинили собственоръчно, прибави и времето, което е останало неизползувано! Ще видиш, че разполагаш о по-малко години, отколкото смяташ.
3. Припомни си кога си бил убеден в своите решения, колко малко дни са протичали тъй, както си си бил определил, кога си разполагал със себе си, кога лицето ти е било спокойно, а духът нетрепващ, какво си извършил докрай през този тъй продължителен период от време, колко много люде са разграбвали живота ти, без да усетиш какво губиш, колко часове са ти отнели безсмислената мъка, глупавата радост, страстните желания, любезните светски разговори и колко малко е останало за тебе самия: ще разбереш, че смъртта ти е преждевременна.” И тъй каква е причината за всичко това? Живеете сякаш ви е писано вечно да живеете, никога не се замисляте колко сте крехки, не забелязвате колко време е вече изтекло. Пилеете го, сякаш го черпите от рога на изобилието, а може би същият ден, който посвещавате на някой човек или на някоя работа, е последният за вас. От всичко се страхувате като смъртни, за всичко копнеете като безсмъртни.
5. Често ще чуеш хората да казват: “След петдесетата си година ще се оттегля на спокойствие, чак шестдесетата ще ме освободи от задълженията.” Но кой в края на краищата ти е гарантирал един по-дълъг живот? Кой ще ти позволи нещата да вървят тъй, както си намислил? Не те ли е срам да заделяш за себе си остатъците от живота и да определяш за душевното облагородяване онова време, което не можеш да използуваш за никаква делова дейност? Що за закъснение! Да започваш живота си тогава. когато трябва да го свършваш! Що за глупост! Да забравяш за преходността си, да отлагаш спасителните мерки до петдесетата си и шестдесетата си година и да начеваш живота в момент, до който малцина са достигнали!

IV.1. Отбележи, че от устата на най-могъщи и високопоставени хора се изплъзват думи, с които те показват, че копнеят за почивката, че я възхваляват, че я поставят над всички свои блага. А понякога имат силното желание да слязат от своите върхове: нали дори да не бъде нападната или разтърсена отвън, съдбата сама върху себе си се сгромолясва?
2. На божествения Август боговете са били дали повече, отколкото на кой да е смъртен, но той непрестанно молел да бъде освободен от управлението и оставен да си почива. При всеки повод той се връщал все към една и съща тема – надеждата за почивка; облекчавал е тежките си задължения с измамната, но приятна утеха, че един ден ще заживее и за себе си.
3. В едно негово писмо до сената, в което обещава, че на неговата почивка не ще липсва достойнство и че тя ще бъде в хармония с предишните му славни дела, откривам следните думи: “Но всичко това делата могат да покажат по-ярко от обещанията. А понеже радостта от сбъдването на надеждата ми все още се бави, блянът ми по това най-желано за мен време ме кара все пак в сладостта на думите да предвкусвам донякъде удоволствието от него.”
4. По негово мнение почивката е била нещо тъй драгоценно, че поради невъзможността да разполага в действителност с нея я е постигал мислено. Този човек, който е виждал, че целият свят зависи единствено от него, който е определял съдбините на хора и народи, именно той е смятал за свой най-щастлив ден оня, в който е щял да свали знаците на властта. Изпитал е колко пот струва блясъкът на всички тези всемирни привилегии, колко много скрити тревоги се таят в него.
5. Принуден е бил да води борба най-напред със съгражданите си, после с колегите си, накрая със съседите си, по море и по суша кръв е проливал. Войната го превежда през Македония, Сицилия, Египет, Сирия и Азия, едва ли не през всеки земен кът, са да насочи накрая неговите войски, изтощени от погроми над римляни, към битки с външни врагове. Той усмирява Алпите и обуздава враждебните племена насред успокоената държава, измества римските предели отвъд Рейн, Ефрат и Дунава и в същия миг в самия Рим точат срещу него своите мечове Мурена Цепион, Лепид, Егнаций.
6. И още преди да се спаси от техните покушения, ето на склона на годините започва да го заплашва дъщеря му и десетки благородни младежи, нейното вярно войнство в прелюбодеянията, заплашва го Павел и за втори път една жена в зловещ съюз с един нов Антоний. Отрязвал е той тези язви заедно с части от тялото си; други са избивали; непрекъснато, като по едно налято с изобилна кръв тяло, тук и там са се явявали нови пукнатини. И затова тон е мечтаел за почивка, надеждата и мисълта за нея са го крепели в трудните моменти, тя е била най-съкровеното желание на оня, който е можел да изпълни съкровените желания на всички хора.

V.1. Марк Цицерон, подхвърлян между хора от рода на Катилина, Клодий, Помпей и Крас, едни от конто – негови явни неприятели, а други- съмнителни приятели, люшкан заедно с републиката, докато я поддържал да не потъне до момента, когато тя го е повлякла със себе си, неспокоен при успехи, неиздръжлив при неуспехи, хиляди пъти е проклинал своето прочуто консулство, което сам е прославял не безпричинно, но безкрайно.
2. Как се оплаква в едно свое писмо до Атик от времето, когато старият Помпей е вече победен, а синът му все още крепи оръжието на победената кауза в Испания! “Питаш ме – казва той – какво правя. Мая се полусвободен в моето тускуланско имение.” А след това прибавя още думи, с които жали за миналото, вайка се за настоящето и изказва отчаяние в бъдещето. Цицерон се е нарекъл полусвободен.
3. Честна дума! Никога мъдрият човек няма да стигне до такова унизително определение, никога няма да бъде полусвободен, той винаги ще запази свободата си непокътната и устойчива, ще се запази необвързан, свой собствен поданик, извисил се над другите. Че може ли нещо да надмогне Оня, който е надмогнал и самата Фортуна?

VI.1. А енергичният и агресивен Ливий Друз? Когато при поддръжката на безброй привърженици, стекли се от цяла Италия, провеждал новите си законопроекти и несправедливите реформи на Гракхите, той едва ли е могъл да предвиди как ще завършат нещата, които, от една страна, не е трябвало да захваща, а, от друга, веднъж захванати, не е имал свободата да остави; и тогава той проклел своя неспокоен от люлката живот и, както казват, рекъл, че е единственият човек, който дори като момче не е имал ваканция: понеже още като малолетен, под настойническа власт, се осмелявал да излиза като защитник по обвинения, съумял е да се постави на форума толкова добре, че, както се знае съвсем сигурно, в някои процеси е принуждавал съдиите да издадат оправдателна присъда.
2. Че докъде ли не би могла да стигне една тъй ранозрейна амбиция? Ясно е било, че неговата преждевременна дързост ще се превърне в голямо зло и за обществото, и за частните граждани. И затова късно е започнал да се оплаква, че няма ваканция: нали от малък е бил бреме за форума и инициатор на размирици! Дали се е самоубил – за това се спори; повалила го е ненадейна рана в хълбока: и може би е имало известни съмнения, дали смъртта му е била доброволна, но не и дали е била навременна.
3. Излишно е да споменавам още много люде, които отвън са изглеждали извънредно честити, но с омразата си към всяко свое житейско дело са издали истината за своето аз. Ала с тези вопли те нито другите са променили, нито себе си, понеже след словесното избухване чувствата им ще влязат в обичайното си русло.
4. А вашият живот – честна дума! – дори ако продължи хиляда и повече години, той пак ще се свие в съвсем тесни граници; пороци като вашите могат да опропастят и най-дългия период от време. А няма как да не ви се изплъзне този отрязък, при който обаче разумът може да наложи забавяне в противовес на естествената скорост: та вие не улавяте и не забавяте най-бързото на този свят, времето, а му позволявате да отмине като нещо излишно и възстановимо.

VII.1. На първо място сред прахосниците поставям ония, чиито единствени занимания са виното и сексът, понеже няма хора с по-грозни ангажименти. Вярно, останалите са пленници на някаква призрачна слава, но все пак в заблудата им има някаква приемлива външна форма. Ако искаш, посочи ми скъперниците, гневливците или пък хората, които несправедливо мразят и воюват: всички те страдат от по-мъжествени недостатъци. Но ония, които са се посветили на стомаха и на половите си органи, са белязани с клеймото на позора.
2. Проследи всеки техен миг, виж колко дълго си правят те сметките, колко дълго дебнат в засада, колко време изпитват страхове, колко време са или ухажьори, или пък ухажвани, колко време отнемат срещите по тяхно или по чуждо желание, колко – гощавките, които са се превърнали в необходимо задължение: ще видиш как това тяхно щастие – или нещастие – не им оставя миг да си отдъхнат.
3. Освен това всички са съгласни, че един зает човек не може да се занимава пълноценно нито с красноречие, нито с науки, понеже духът е разкъсан на много страни, нищо не поема надълбоко, а всичко отхвърля като натрапен му товар. Няма изкуство, което да е тъй чуждо на заетия човек, както изкуството да се живее, нищо не се учи по-трудно. За другите науки има много учители под път и над път, а в някои от тях децата са се изучили тъй, че могат и другите да обучават. А как да живеем, се учим цял живот и още нещо, което може би повече ще те учуди: цял живот трябва да се учим как да умрем.
4. Десетки велики мъже, след като са се освобождавали от своите тегоби, са се отказвали от богатствата, задължения, удоволствия и са прекарвали до края на дните си, учейки се как да живеят; въпреки това много от тях са напущали живота с признанието, че все още не знаят как. Камо ли пък да знаят това ей тези обикновени хора!
5. Вярвай ми, великият мъж, извисил се над всички човешки грижи, се познава по това, че не позволява да бъде прахосан и миг от времето му. Животът му ще продължи изключително дълго, защото е бил изцяло на разположение на своя стопанин. Ни час не е минал в безделие и отпуснатост, ни час не е бил под чужда власт, понеже безкрайната пестеливост на пазача му не е откривала нищо, което си е струвало да размени срещу цената на времето. И затова животът му е стигнал; а той неизбежно няма да стигне на ония, които са оставили тълпата да грабне по-голямата част от него.
6. Не мисли, че те не разбират понякога какво са изгубили. Няма начин да не чуеш как някоя от жертвите на щастието току извиква след тълпите клиенти или по време на съдебен процес, или сред някое друго бедствие на високото положение: “Нямам възможност да живея!”
7. Че защо да нямаш? Всички, които те викат при себе си, от теб самия те отвличат. Колко дни ти открадна ей оня подсъдим? Ами ей този кандидат за висок пост? Колко дни ти е откраднала оная старица, която вече сили няма да погребва все нови свои наследници? Колко дни ти отне мнимият болен, който иска тъй да раздразни алчността на търсачите на наследства? Колко дни ти отне ей този твой приятел големец, който ви държи при себе си не за да другарува, а за да се кичи с вас? Провери и преброй отново дните на своя живот, ще видиш, че за тебе остават само няколко, и то прекарани без полза.
8. Един е стигнал до бленуваните магистратски фасции: а сега замечтава да ги остави и току си казва: “Кога ще мине тази година?” Друг устройва игри: мило и драго е давал нему да се падне този късмет, а сега си казва: “Кога ще свърша с тях?” Трети е най-търсеният адвокат на форума, тълпите слушатели изпълват такива пространства, че гласът му не може да ги обхване, а той си казва: “Няма ли най-сетне да дойде ваканцията?”. Всеки ускорява хода на живота си и се терзае от мечти по бъдещето, от досада към настоящето.
9. Но оня, който използува всеки миг за себе си, който подрежда всеки ден, сякаш е последният в неговия живот, той нито мечтае за утрешния, нито се страхува от него. Че какво ново удоволствие може да му достави новият час? Всичко знае той, всичко е изпитал до насита. Оттук нататък нека богиня Фортуна да се разпорежда, както си иска: животът му е на сигурно място. На такъв човек може все още нещо да се даде, но нищо не може да му се отнеме; а и ще му се даде така, както на сит до гуша човек – допълнителна порция храна: той не я иска, но е в състояние да я изяде.
10. Недей съди по бръчките и по белите коси на някой старец, че той е живял дълго. Дълъг е бил не животът му, дълго е било неговото съществуване. Да не би според тебе дълго да е продължило пътуването на човек, когото още от пристана е подхванала свирепа буря, подхвърляла го е насам-натам, а бушуващите от различни страни ветрове са го въртели ред по ред на едно и същ място? Той не е плавал дълго време, а дълго време се е люшкал.

VIII.1. Винаги ми се струва чудно, когато видя как някой моли другиго да му отдели известно време, а оня най-охотно се съгласява. И двамата обръщат внимание на целта, на която е посветено това време, но никой не гледа него самото: сякаш за нищо не се моли и нищо не се дава. Това е лекомислена игра с най-драгоценното нещо в света: а то мами със своята безтелесност и незримост и затова го смятат за най-евтината стока, цената му е равна едва ли не на нула.
2. Хората ценят извънредно много годишните помощи и дарения, влагат в тях усилия, труд и прилежание. Никой не цени времето, а го използува нашироко, сякаш то нищо не струва. Но когато същите хора заболеят, ако над тях надвисне смъртна опасност, я ги виж: започват да прегръщат коленете на лекарите; ако ги заплашва смъртно наказание, те са готови всичко да дадат само и само да живеят.
3. Тъй противоречиви са техните чувства. Ако всеки можеше да има пред очите си броя на останалите му години, тъй както има броя на изминалите, о, как щеше да трепере при вида на малкото, което му остава, как щеше да го пести! Лесно е да стопанисваш едно малко, но сигурно имане, по-грижливо си длъжен да пазиш това, което не знаеш кога ще ти се изплъзне.
4. И все пак не мисли, че хората не познават цената на времето: те често казват на своите възлюбени, че са готови да им подарят част от своите години. И действително те им дават, но не разбират това; дават им, обаче лишавайки себе си, не обогатяват другия. Но понеже не са наясно дали от нещо се лишават, тази невидима загуба е за тях напълно поносима.
5. Никой не ще ти възстанови годините, никой не ще те върне на тебе самия. Времето ще продължава да върви натам, накъдето е тръгнало, нито ще обърне течението си, нито ще го спре, няма да зашуми, няма да ти напомни за своята бързотечност, тихомълком ще си минава; няма да го удължат ни царска повеля, ни народни симпатии; както си е тръгнало от първия ден, тъй ще си върви; никъде няма да се отклони, никъде няма да се забави. И в края на краищата какво ще стане? Ти си зает, животът бърза: а междувременно ще пристигне смъртта, за която, щеш не щеш, трябва да намериш време.

IX.1. Може ли да се намери по-голяма глупост от представите на някои хора – имам предвид ония, които се хвалят със своята предвидливост! Те се нагърбват с трудни задачи, за да могат да живеят по-добре. С цената на живота си подреждат живуркането. Строят нови далечни планове: а най-голямата загуба в живота е отлагането, то отнема всеки нов ден, то грабва настоящето с обещания за бъдещето. На живота най-много пречи очакването, което зависи от утрешния ден, а погубва настоящия. Правиш си сметки за дивото в ръката на Фортуна, питомното в твоите ръце изпущаш. Накъде гледаш? Накъде си хукнал? Несигурно е всичко, което ще дойде. Незабавно живей!
2. Ето извисява глас най-великият сред поетите и сякаш боговдъхновен, проглася спасителни стихове:

Благополучните дни за нещастните смъртни се нижат най-бързо

“Какво се бавиш?” – пита той – “Какво се мотаеш? Не хванеш ли времето, то бяга.” А дори и да го хванеш, пак ще ти избяга. Затова сме длъжни да се борим със скоростта на времето, като все по-чевръсто го използуваме, трябва често да черпим от него сякаш от стремителен поток, който няма вечно да тече.
3. Най-хубавото в тези укорителни стихове срещу безкрайната колебливост е, че поетът говори не за най-добра възраст, а за най-добри дни. Как така стоиш безгрижен и отпуснат сред безумния бяг на времето и си редиш занапред дълга върволица месеци и години, както те съветва твоята алчност? За един ден ти говорят, и то за ден бързотечен.
4. Има ли съмнение, че благополучните дни се движат най-бързо за нещастните хора, т.е. за вечно заетите? Те са все още деца по душа в момента, когато ги притисне старостта, до която те стигат неподготвени и невъоръжени, понеже не са я предвидили; изневиделица налитат в нея. не са усетили ежедневното й приближаване.
5. Както разговорът, четенето или някои по-напрегнати размисли отвличат пътника и той разбира, че е стигнал крайната спирка, без да е усетил, че я наближава, тъй и заетите хора осъзнават едва в края безспирното, безкрайно дълго пътуване, което ние, хората, извършваме с еднаква скорост и когато спим, и когато сме будни,

Х.1. Ако река да разделя разглеждания проблем на отделни части и да приведа съответните доказателства, ще намеря много примери, с които ще докажа, че най-кратък е животът на заетия човек. Фабиан”, един философ от типа на истинските древни мислители, не като днешните школски теоретици, обичаше да казва, че срещу страстите трябва да воюваме в открит бой. а не с изтънчена тактика, че трябва да ги обърнем в бягство, като ги атакуваме, а не като им нанасяме дребни рани, че осмиването е неподходяща мярка, понеже трябва да сразим афектите, а не да ги гъделичкаме. Но за да може всеки да получи заслужен урок за своята грешка, хората трябва да бъдат не само окайвани, но м поучавани.
2. Животът се дели на три части: минало, настояще и бъдеще. Частта, която минаваме в момента, е кратка; тази, която ще преминем – неясна; която сме преминали – сигурна: това е времето, над което Фортуна е загубила властта си, на което не може да тегне чужда воля. Именно нея губят заетите хора: те нямат време да погледнат към миналото, пък дори r да имат, неприятно им e да. си припомнят за неща, за които трябва да се разкайват.
3. И затова неохотно се връщат към лошо прекараните години, не смеят да се докоснат до тях, понеже дори тези пороци, които са оставали прикрити под чара на непосредственото удоволствие, сега, при повторно обглеждане, ярко изпъкват. С радост извръща, поглед към миналото само оня, който при всяко свое деяние е имал за Съдник съвестта си: а тя нивга не се мами.
4. А оня, който често се е проявявал като честолюбив кариерист, надменен горделивец, необуздан победител, коварен измамник, алчен грабител или неудържим прахосник, неизбежно ще се страхува от спомените си. А те са святата и неприкосновена част от живота на човека, която е излязла извън обсега на неговите нещастия, която се е извисила над царството на Фортуна, която не могат да обезпокоят ни бедността, ни страхът, ни набезите на болестите; владеем я безкрайно и без страх. Настоящето се състои от отделни дни, дори не от дни, а от техните единични моменти. А миналите ще се съберат всички до един по твоя повеля, ще позволят да ги огледаш в да ги подредиш, както си искаш. Но именно това нямат време да правят заетите хора.
5. Безгрижието и спокойствието на една душа се проявява и в това, че тя може да обикаля мислено през всички периоди от живота си. А душите на заетите хора са като под ярем: не могат да се извърнат и да погледнат назад. Следователно техният живот пропада” в бездънна пропаст. Можеш да наливаш. Колкото са искаш течност в един съд, но ако му липсва дъно, което да я поеме и задържи, всичко отива на вятъра; по същия начин няма никакво значение колко време се отделя за нещо: ако няма какво да го задържи, то изтича през пробойните на поразените души.
6. Настоящето е толкова кратко, че според някои то изобщо не съществува: нали върви, тече и бърза напред, престава да съществува още преди да е дошло, не търпи забавяне, също както вселената и небесните светила, чието неуморно вечно движение никога не се заковава в една точка. Следователно заетите хора са свързани само с настоящето, което е толкова кратко, че те не могат да го уловят, и както са разкъсани от многобройни задължения, то им се изплъзва.

XI.1. И накрая искаш ли напълно да се убедиш, че животът им не продължава дълго? Виж как страстно желаят дълго да живеят! Спаружени старци просят в молитвите си за няколко години повече, правят се на по-млади, самооблъщават се с измислици, мамят се о такова удоволствие, сякаш лъжат не само себе си, но м предопределението. Но щом някакво физическо страдание ги подсети, че са смъртни, ох с какъв страх умират, сякаш не те сами излизат от живота, а някой насила ги измъква от него! Викат, че са били глупави, дето не са живели, че ако сега оздравеят, ще започнат спокойно съществуване; едва тогава им идва наум, че е било безсмислено да печелят неща, от които няма да могат да се възползуват, че целият им труд нахалост е отишъл.
2. Но защо да не продължава дълго един живот, който минава далеч от делови ангажименти? Ни час от него не се предлага другиму, не се пръска тук и там, не минава в ръцете на Фортуна, не пропада от мързел, ни час не се прахосва, не остава неизползуван. Целият живот, тъй да се каже, влиза в оборот. Дори да е бил съвсем кратък, той стига и остава; и затова, когато настъпи последният миг, мъдрият няма да се поколебае и с твърда крачка ще тръгне към смъртта.

XII.1. Възможно е да попиташ кои хора наричам заети. Нямам предвид, както може би си мислиш, само ония, които о кучета трябва да бъдат прогонвани от съдебните зали, които виждаш да се задушават било сред по-голям външен блясък, т.е. сред собствената си свита, било сред по-голямо презрение, т.е. сред чуждата, нямам предвид само ония, които излизат от домовете си, за да чукат по чужди порти в изпълнение на обществените си задължения, които се занимават с нечестни, а понякога и гнили сделки на публичните търгове пред претора.
2. Някои са заети и през свободното си време; може да са се отделили от всички, да са в своето имение или в леглото си, да са в пълно усамотение, но те себе си не могат да търпят. За тях трябва да се говори не като за хора, живеещи в почивка, а като заети с безделничене. Можеш ли да кажеш, че си почива оня, който с трепетно внимание колекционира коринтски бронз, станал ценност благодарение на неколцина маниаци, и прекарва по-голяма част от деня си сред някакви ръждясали парчета метал? А оня, който виси по атлетическите школи (какъв срам! вече страдаме от неримски пороци!), за да гледа борбите между юношите? А оня, който разпределя своите говеда по чифтове според цвета и възрастта им?
3. А който храни новоизлюпените атлети? Да не би според теб да е свободен от ангажименти оня, който а часове виси при бръснаря, докато му подстрижат някой и друг косъм, покарал предната нощ, докато стигне до съгласие къде да стои всеки кичур, докато или пооправят поразрошената му прическа, или пък прехвърлят рядката му косица отсам и оттам на челото.; А как се ядосват, ако бръснарят не е достатъчно внимателен, ще речеш, че ги е кастрирал! Как се разгорещяват, ако някой косъм от гривата им бъде отрязан или пък лежи накриво, ако къдриците им не падат на равномерни букли! Няма ли всеки от тях да предпочете държавата да се обърка, но не и косата му? Няма ли всеки от тях да се разтревожи повече как изглежда главата му, отколкото дали е на място? Няма ли всеки да предпочете да е добре фризиран, вместо да е добропочтен? Тези ли казваш, че си почиват, дето се разкъсват между гребена и огледалото?
4. Ами ония, които са заети о това да композират, да слушат и заучават разни песнички, като кършат в най-похотливи извивки гласа си, на който природата е дала най-хубавата и най-простата интонация – равната? Те вечно потропват с пръсти, отмервайки наум някаква мелодия и дори когато ги извикат по някакъв сериозен, та дори и печален повод, се чува как тихичко си подпяват. Тези хора не са в почивка, а са заети от безделието си.
5. А пиршествата им! О, богове! Тях не бих поставил между свободните им от ангажименти часове, като виждам с какъв трепет подреждат сребърните сервизи, как грижливо препасват туниките на своите гиздави роби, с какво напрежение чакат как готвачът ще улучи глиганското печено, как бързо по даден знак голобрадите роби се разтичват да прислужват, как изкусно разрязват птиците на равни хапки, как грижливо нещастните малки слуги бършат повърнатите от пияните гости храни. С такива пирове те търсят славата на изящни и разточителни люде, но лошите им навици ги преследват и в кръга на интимния им живот, тъй че те ни ядат, ни пият, без да парадират.
6. Не бих поставил между хората, които си почиват, и ония, които се разкарват насам и натам на носилки или преносимо кресло и спазват с дивна точност часовете на тези свои пътешествия върху чужди ръце, сякаш законът ги задължава да не ги пропускат; тях все някой трябва да подсети кога е часът за къпане, кога за плуване, кога за обядване. И тези разглезени души са се разплули от мързел до такава степен, че не са в състояние да познаят дали са гладни.
7. Чух аз един от глезльовците – ако само може да се определи като глезотия цялото това отчуждаване от човешкия живот и привички: изнасят го на ръце от банята, слагат го в преносимото кресло, а той пита: “Седя ли вече?” Ей го този: не знае дали седи! А как смяташ, знае ли той, че живее, че вижда, че е в почивка? Трудно ми е да кажа за какво повече го съжалявам: дали за това, че той действително не знае, или че се преструва, че не знае.
8. Тези хора наистина забравят за много неща, но и за много се преструват. Някоя пороци им правят удоволствие като един вид доказателство за тяхното щастие. Струва им се признак на най-долна простащина да знаят какво правят. Върви сега и разправяй, че нападките на мимовете срещу лукса били измислици. Честна дума! Те по-малко измислят, отколкото премълчават. А толкова пороци са се народили в нашия изобретателен само в това отношение век, че можем да укоряваме мимовете в небрежност! Да съществува човек, който е опропастен от разпуснатост до такава степен, че няма собствено мнение по въпроса седи ли, или не!
9. И тъй един такъв човек не е в почивка, избери друго име: болен е той; нещо повече: мъртъв е! Почива си човекът, който усеща своята почивка. А току-що споменатият полужив труп, който има нужда някой да го ориентира за положението на тялото му, нима той може да бъде господар дори на миг от живота си?

XIII.1. Много време ще отнеме да изброя един по един всички, които са си прахосали живота в игра на шах или топка, или пък в слънчеви бани. Не си почива спокойно оня, чиито удоволствия струват много безпокойства. Д всички без колебание ще се съгласят, че нахалост отива трудът на хората, които се занимават с безполезни научни дирения: а и сред римляните те станаха цели тълпи.
2. По-рано гърците бяха обхванати от манията да изследват колко са били гребците на Одисей, Илиадата ли е написана първа, или Одисеята, от един и същ автор ли са и двете и ред подобни проблеми: оставяш ли ги за себе си, те с нищо не подпомагат мълчаливата съвест, изваждаш ли ги на показ, можеш да изглеждаш голям досадник, но не и голям учен.
3. Но ето че и римляните са обхванати от безсмисления стремеж да учат празни работи. Съвсем наскоро чух един от тях да разправя кой римски пълководец какво направил за първи път. Пръв победил в морска битка Дуилий; пръв Курий Дентат водил слонове в триумфалното си шествие. Всички тези факти може и да не насочват към истинската слава, но те все пак имат нещо общо с образците за гражданско поведение. Такова знание няма с нищо да помогне, но все пак е способно да впечатли с външната суетна страна на нещата.
4. От нас да мине, нека разследват и въпроса, кой е бил първият, който е убедил римляните да се качат на кораби. Това е бил Клавдий, наречен по този случай Каудекс, понеже на старолатински “каудекс” е означавало корпус, съставен от много дъски, оттук и наименованието кодекс, дадено на държавните закони; а по стар обичай корабите, които подвозват храни по Тибър, и до ден днешен се наричат кодикарии.
5. Хайде, нека приемем за важно и това, че Валерий Корвин бил първият победител на град Месана и пръв от рода на Валериевци бил наречен по името на победения град, което се прехвърлило върху него, а постепенно разговорната реч го променила на Месала.
6. Нима ще одобриш нечий интерес към факта, че пръв Луций Сула пуснал свободно лъвове на цирковата арена, докато преди това те били показвани във вериги и че за тяхното избиване цар Бокх бил изпратил специални стрелци? Хайде, и това от нас да мине! Но че пръв Помпей пуснал в цирка слона, които влезли в истинско бойно сражение с хвърлени срещу тях престъпници? В това пък чудо къде е полезното? Помпей, първенецът на държавата, който според традицията се отличавал сред древните първенци именно по необикновената си доброта, решил да даде едно забележително зрелище: нов начин за погубване на хора! “Да се сражават до смърт ли!? Малко е! Да бъдат удушавани ли? Малко е! Нека бъдат размазвани от тонове животинска плът!”
7. По-добре щеше да бъде случаят да се забрави, та да не би някой бъдещ владетел да научи за това нечовешко деяние и да бъде обхванат от страстта да му съперничи! О, в какво дълбоко заслепение води умовете ни голямото щастие! Помпей е смятал, че е надвил самата природа, като е хвърлил десетки отряди нещастници срещу родените под друго небе зверове, като е накарал да воюват две тъй различни породи живи същества, като е проливал реки от кръв пред очите на римския народ, когото в най-скоро време е щял да принуди в морета от кръв да се залее! Л същият този Помпей Велики бил измамен от египетското коварство и едва когато се е оставил да го прониже един най-долен роб, чак тогава е разбрал празното тщеславие на своя прякор.
8. Но да се върна на приказката си: ще покажа излишното прилежание на някои любознателни хора в същата тази област. Гореспоменатият техен представител разправяше, че Метел бил единственият, който по време на триумфа си след победата над Картаген в Сицилия водел пред колесницата си 120 слона; че Сула бил последният римски пълководец, който изместил чертата на Рим а такова изместване древните са позволявали само в случай на териториални придобивки в Италия, но не и в провинциите. Това ли е по-полезно да знаеш, или защо Авентинският хълм е извън померия? Причините, както твърдеше този човек, били или че там се били оттеглили плебеите по време на сецесията, или пък че когато Рем правел птицегадание на това място, поличбите излезли неблагоприятни. А безкрайният поток други приказки, които или бъкат от лъжи, или пък по нищо не се отличават от лъжата?
9. Нека приемем, че тези хора говорят всичко това от чисто сърце, че гарантират за достоверността на писанията си: но чии заблуди ще намалят подобни разкази, чии страсти ще овладеят, кого ще направят по-храбър, по-справедлив и по-щедър? Нашият Фабиан казваше между другото, че не знае дали не е по-добре вместо човек за затъне в науките, въобще да не се занимава с тях.

XIV.1. Единствени сред всички са в спокойна почивка ония, които са свободни за философски занимания, единствено те живеят, понеже не само добре охраняват собствения си живот, но прибавят към него и всички времена; всички отминали години се превръщат в печалби за тях. Черни неблагодарници сме, ако не оценим, че за нас са били родени преславните създатели на свети философски възгледи, че нашия живот са подготвили те. Проправеният с усилията на чужди ръце път ни извежда към най-прекрасни цели, изтръгнати на бял свят из мрачините. Няма за нас забранено столетие, всяко ни приема; и ако пожелаем с величието на духа да преодолеем тесните граници на човешката преходност, бихме могли да бродим надлъж и нашир във времето.
2. Можем да спорим със Сократ, да се съмняваме с Карнеад, да почиваме с Епикур, да побеждаваме човешката природа със стоиците, да я надхвърляме с киниците. След като природата позволява да получим достъп до всички векове, защо не се прехвърлим с цялата си душа от този малък и бързо преминаващ миг време към онези безбрежни вечности, които споделяме с по-добрите по същност духове?
3. Тези, дето все тичат по обществени задачи, дето тревожат и другите, н себе си, може добре да са се налудели; може, както всеки ден, да са обиколили всички прагове, може да са спирали пред всяка отворена порта, да са поднесли продажните си поздравления в домове по четирите края на града, но колцина от обитателите на огромния, разкъсван от различни страсти Рим са могли да видят те? Колко много няма да ги приемат заради съня си, от капризна екстравагантност или от простащина
4. Колко много ще ги отминат уж забързани, след като са ги измъчили с дълго чакане! Колко много ще избягнат минаването през натъпкания с клиенти атрий и ще се измъкнат от задния вход, сякаш лъжата е по-голяма любезност от изхвърлянето! Колко много полупияни и размързеливени от снощния запой ще удостоят с презрителна прозявка тези нещастници, кои то не са си доспали, за да почакат другите да се наспят, и ще измучат, едва помръдвайки устни, техните имена, едва след като за хиляден път са им ги подсказали! Б. Имаме право да кажем, че истинските си задължения изпълняват ония, които искат да са в ежедневна близост със Зенон, Питагор, Демокрит, Аристотел, Теофраст и останалите жреци на свободните науки. Всеки от философите ще бъде на тяхно разположение, всеки ще отпрати посетителите си по-щастливи и по-привързани към него, всеки ще ги пусне да си идат с пълни ръце. Всички хора могат да ги посещават и денем, и нощем.

XV.1. Никой от тях няма да те кара да умреш, но всички ще те учат на това. Никой няма да прахоса годините ти, но ще ти даде и своите. С когото и да беседваш, няма да те сполети опасност, с когото и да се сприятелиш, няма смърт да те заплаши, когото и да почиташ, няма да заплатиш скъпо и прескъпо. Ще вземеш от тях каквото си искаш, само от теб зависи да почерпиш толкова много, колкото сърцето ти желае.
2. Какво щастие, каква прекрасна старост очаква оня, който е станал техен почитател! Ще има той авторитети, с които да обсъжда своите най-големи и най-малки проблеми, от които ежедневно ще иска съвети за себе си, които ще му казват истината, без да го обиждат, ще го хвалят, без да го ласкаят, които ще следва като образци.
3. Често казваме, че не сме разполагали с възможността да си изберем родителите, а че сме ги получили по силата на случайността. Но човек може да избере по своя воля рода си. Съществуват семействата на най-благородните духове. Избери си кое от тях искаш да те осинови: ще станеш наследник не само на неговото име, но и на благата му, които не си задължен да пазиш като дребен скъперник; с колкото повече люде ги споделиш, толкова повече ще нарастват те
4. Благородните души ще ти посочат пътя към вечността и ще те вдигнат до такива висоти, от които падение няма. Това е единственият начин да удължим смъртния си живот, по-точно да го превърнем в безсмъртие. Бързо рухва обществената кариера, паметниците, всичко, което амбицията нарежда чрез декрети или строи със силата на човешките ръце; вековечното време всичко руши и размества, но на светините на мъдростта то не може да навреди. Никоя епоха няма да ги унищожи, никоя епоха няма да ги обезцени. Следващият и всеки по-нататъшен век ще прибави своята дан в почитта към тях, понеже завистта пада върху всичко близко, а далечното буди нашето по-искрено възхищение.
5. Животът на мъдрия обхваща широки простори, него не го обграждат житейските предели на останалите. Само той е свободен от ограниченията на човешкия род, нему като на бог служат всички епохи. Минало е известно време: него той го задържа в паметта си. Настояще е: него използува. Ще дойде в бъдеще: върху него предварително слага ръка. Сливането на всички моменти в една цялост прави живота му дълъг.

XVI.1. Най-кратък и най-тревожен е животът на хората, които забравят за миналото, нехаят за настоящето, страхуват се от бъдещето. И когато тия нещастници дойдат до последния си час, разбират твърде късно, че през цялото време, когато нищо не са вършели, са били заети.
2. Не мисли, че призивите, които те отправят от време на време към смъртта, доказват, че са живели дълго. Мъчат ги капризните вълнения на тяхната неразумност, които се хвърлят точно там, където се страхуват. Често желаят смъртта, понеже ги е страх от нея.
3. Не смятай като доказателство за дълъг живот и впечатлението на тези хора, че денят е дълъг, или пък оплакванията им, че докато дойде време за обяд, часовете бавно вървели. Та нали ако някой ден са свободни от тези ангажименти и са останали в почивка, смут ги обхваща: не знаят нито как да я подредят, нито как да я удължат. И затова непрекъснато търсят някакви задължения и паузите им тежат. Но когато има насрочени гладиаторски игри или пък очакват датата, определена за някакво друго зрелище или удоволствия, тогава, о богове! Те имат желанието просто да прескочат промеждутъка! Всяко отлагане на очакванията им се струва дълго.
4. А времето, което им харесва, е кратко, бързотечно и се скъсява още повече по тяхна собствена вина. Бягат те от едно на друго и не могат да се застоят в никоя от страстите си. За тях дните са не продължителни, а ненавистни. И обратно: колко кратки им се струват нощите, прекарани в пиянство или в нечии развратни прегръдки!
5. Оттук произтича и безумието на поетите, които подхранват хорските прегрешения със своите фантазии: според тях Юпитер изпитал такива наслади на ложето на любовта, че направил нощта двойно по-дълга. Могат ли те да постигнат нещо друго, освен да разпалят още повече пороците, след като привличат боговете за техни поръчители и предлагат разпуснатостта на едно божество като извинителен прецедент за човешките лудости? Че как няма на хората да изглеждат кратки тия нощи, които купуват на толкова висока цена? Деня си губят в очакване на нощта, нощта си – в страх от зората.

XVII.1. А самите им удоволствия са неспокойни, смущават ги различни страхове и в момента на най-голямо опиянение изплува тревожната мисъл: “И всичко това докога?” Тази тревога е карала царе да оплакват мощта си: те са изпитвали не радост от великите си съдбини, а страх пред задаващия се в неопределено бъдеще край.
2. Най-свирепият персийски цар строил по протежение на десетки равни полета своята войска. която той измервал не по брой, а по площ, и започнал сълзи да рони за строените млади хора, понеже след сто години никой от тях нямало да бъде сред живите. А самият оплаквач щял да ги приближи към фаталния край, погубвайки едни в морето, други на суша, трети в битка, четвърти в бягство и за съвсем кратък срок щял да унищожи войниците, за чието векуване се тревожел.
3. А не са ли безпокойни и радостите на такива хора? Те не произтичат от сериозни причини, а лекомислие ги поражда, то ги и размътва. Какъв според тебе може да бъде всеки миг от живота им, който по тяхно признание е нещастен, след като дори ония техни постижения, които ги карат да се гордеят и да се чувствуват свръхчовеци, не са достатъчно устойчиви?
4. Най-големите блага носят тревоги, към най-големия късмет трябва да изпитваме най-голямо недоверие. За да закрепиш щастието, ти е нужно пак щастие, заради един изпълнен оброк нов оброк трябва да сториш. Всяко случайно попаднало благо е несигурно и всяко по-високо положение е застрашено от бързо рухване. А никой не се радва на щастие, което заплашва да рухне. Следователно животът на хората, които с голям труд печелят удоволствие, за да ги опазват о още по-усилен труд, е неизбежно не само извънредно кратък, но и извънредно нещастен. С труд постигат те желанията си, със страх владеят постигнатото.
5. А междувременно никога не си правят сметка за времето, което никога няма да се върне обратно. Старите ангажименти повличат нови, надеждата надежда разпалва, амбицията – друга амбиция. Не търсят край за нещастието, а само променят източника му. По-рано сме се трудили за собствената си кариера: сега още повече време ни отнема чуждата. Престанали са мъките ни като кандидати за високи постове: започват мъките ни като гласоподаватели. Току-що сме се отървали от тежката роля на обвинител: натоварваме се със съдийство. Съдийството свършва: започва следователска служба. Остарял си като платен надзирател на чужди имоти: сега те обвързват собствените ти.
6. Марий сваля военните дрехи: хвърля силите си в консулство. Квинций бърза да свърши о Диктаторството: от нивата ще го призоват за втори път. Ще потегли към Картаген още недозрелият за такова сериозно изпитание Сципион, победителят на Антиох, гордост за годината на своето консулство, поръчител на братовото си: с Юпитер наравно са щели да го поставят, ако сам не е попречил на това; но граждански размирици ще обезпокоят на стари години спасителя на държавата и амбицията на човека, който на младини е презрял богоравни почести, ще получи тогава удовлетворение в едно изгнаничество, дело на собствената му непреклонност28. Винаги ще има причини за тревоги било от щастие, било от нещастие. Целият живот ще мине в задължения. Почивката никога няма да дойде, винаги ще бъде желана.

XVIII.1. И затова, скъпи ми Павлине, отдели се от тълпата, приюти се най-накрая в един по-спокоен пристан: изпитал си повече бури, отколкото съответствува на житейския ти път. Помисли си на какви вълнения си се подхвърлял, на какви урагани си издържал в частния си живот, а в обществения си ги откланял към себе си. Високата ти нравственост е достатъчно убедително засвидетелствувана в труда и тревогите ти. Изпитай как ще действува тя през свободното от ангажименти време! По-голямата или поне по-добрата част от живота си ти отдаде на хората, отдели малко време и за себе си!
2. Не те приканвам да почиваш в леност и безделие, нито пък да удавяш цялата живост на духа си в сън и любимите на тълпата удоволствия: това не е почивка. Ще откриеш дела, далеч по-велики от всички, в които си влагал енергията си досега, и спокойно и безгрижно ще се занимаваш с тях.
3. Ти например водиш сметките на целия свят с честността на един попечител, с вниманието на един собственик, с чувството за дълг на един гражданин. Спечелил си всеобща любов, изпълнявайки задължения, при които е трудно да се избегне омразата. Но много по-добре е, вярвай ми, да познаваш не баланса на държавното зърно, а баланса на живота си.
4. Отклони цялата своя душевна енергия, способна за най-велики дела, от това занимание, което е действително почетно, но не осигурява напълно щастлив живот; помисли си, че заниманията ти със свободни науки още от ранно детство не са имали за единствена цел десетки тонове зърно да бъдат поверени на твоята добросъвестност. Надеждите, които ти си обещавал, са били много повече и много по-големи. Ще се намерят хора и образцово пестеливи, и безкрайно трудолюбиви. Бавно крачещите волове са много по-подходящи за превоз на тежести, отколкото расовите коне: че кога някой е спъвал с товар техния благороден галоп?
5. Помисли си освен това колко скъпо ти струва бремето, с което си се нагърбил: имаш работа с човешкия стомах. А гладуващият народ ни от разум се води, ни пред справедливостта отстъпва, ни от молби се трогва. Беше неотдавна, в няколкото дни около гибелта на Гай Цезар (ако сенките в ада имат някакви усещания, него най-много го е засегнало това, че римският народ го е надживял28 и че му останала храна поне за седем или осем дена); и докато той си строеше мостове от редици кораби и си играеше със силите на държавата над Рим надвисна зло, фатално и за град в обсада: недостиг на припаси. Това подражание на лудия варварски цар и неговата зловеща надменност заплатихме едва ли не с гладна смърт и нейното неминуемо следствие – всеобща разруха.
6. А как са се чувствували в този момент хората, натоварени с грижата за обществената прехрана, върху които щяха да връхлетят камъни, мечове, огньове – и самият Гай? Те най-грижливо са прикривали загнездената в сърцевината на държавата опасност, както се вижда, напълно съзнателно: нали някои случаи трябва да се лекуват без знанието на пациента? Мнозина са умирали, понеже са знаели за болестта си.

XIX. 1. Оттегли се към занимания по-спокойни, по-безопасни, по-велики! Как мислиш? Сравними величини ли са задължението ти да следиш насипаното в хамбарите зърно да не е пострадало от недобросъвестни или немарливи доставчици, да не се затопли и изгние от проникнала влага и да отговаря на нормите за големина и тегло – и приобщаването ти към свещените висши науки, от които ще разбереш какво е естеството на бога, какви са неговите радости, неговото положение, видът му, какво ще се случи на душата, когато природата я освободи от телесната обвивка, каква сила държи най-тежките тела в средата на вселената, над тях поставя леките, а най-отгоре – огнената стихия, върти небесните тела по техния път и ред други знания, преизпълнени с велики чудеса.
2. Нека духът ти изостави земната твърд и насочи поглед към тях! Още сега, докато кръвта ти кипи, докато си в разцвета на силите си, трябва да потеглиш към по-доброто! В един такъв живот те очакват много и много благородни умения: да обичаш добродетелите и да ги прилагаш на дело, да познаваш живота и смъртта, да се отдадеш на дълбок всеобхватен покой.
3. Всички делови хора са в лошо положение, но най-зле са ония, които са заети не със своите собствени ангажименти, а сънят им се наглася според чуждата дрямка, стъпките им – според чуждата крачка, двете най-непринудени чувства, любовта и омразата, следват чужда повеля. Ако тези хора искат да знаят колко кратък е животът им, нека се замислят доколко той им принадлежи въобще.

ХХ.1. Видиш ли, че някой често облича магистратска тога, че нечие име е много известно на форума, не завиждай: тези привилегии се печелят с цената на живота. Хората прахосват всички свои години с цел една-единствена да се брои на тяхно име. Животът на някои е прекъсвал още в началния етап на борбата, преди да са стигнали до върха на кариерата; други пък са изпълзявали след хиляди унижения до върха й, за да ги обхване тъжната мисъл, че целият им труд е отишъл за една епитафия; трети насочват преклонната си старост към младежки въжделения – и в това време немощта ги поваля сред големите им неразумни планове.
2. Грозно е един натежал от годините човек да изпусне сетен дъх в съдилището, където е търсел аплодисментите на необразованата тълпа като адвокат на някакъв най-долнопробен ищец; позор е да паднеш при изпълнение на задълженията си, уморен по-скоро от живеене, но не и от работене; позор е да умреш над сметките си за смях на дълго разигравания наследник.
3. Просто не мога да отмина един хрумнал ми пример. Старият Гай Тураний бе пример за усърдност. След като той навърши деветдесет години, Гай Цезар го освободи от службата прокуратор; и тогава Тураний нареди да го сложат на погребалното ложе и целият му дом да го оплаква като починал. Жалеха всички за освобождаването на стария стопанин и прекъснаха траура едва когато той бе върнат на работа. Толкова сладка ли е смъртта на служебния пост?
4. Подобни настроения владеят много хора: тяхното желание да работят надминава възможностите им. Борят се със слабостта на тялото, единственото, заради което старостта им тежи, е, че тя ги отделя от задълженията им. След петдесетата година законът освобождава от военна повинност, след шестдесетата си година сенаторите не са длъжни да посещават курията. В сравнение със закона хората по-трудно си разрешават да почиват.
5. А докато те грабят и са жертви на грабежи, докато се тормозят един друг, докато се правят взаимно нещастни, животът е безполезен, неприятен, без напредък за духа. Няма човек, който да не губи смъртта от погледа си, който да не гони далечни надежди. А редят планове и за бъдещето след смъртта – за огромни гробници, за посвещения на обществени сгради, за игри край кладата, за помпозно погребално тържество. Но честна дума! Тъкмо техните кортежи трябва да минат с факли и вощеници, понеже все едно, че те са живели съвсем малко.

Превод: До Павлин за краткостта на живота в: Избрани диалози, А. Николова, Наука и изкуство, “Философско наследство”, 1987
Източник: romulus-bg.net